Издателство АСПРО представя 

Димитър Воденичаров
и неговата нова книга "Капалици"

Най-новата книга на Димитър Воденичаров – "Капалици", се появи по книжарниците в началото на октомври 2007 година. Издадена е отново от "Издателско ателие АБ" с финансовата подкрепа на община Мездра.

Книгата е писана повече от двайсет години и е Воденичаровият прочит на духовната история на южната планина Огражден за последните век и половина. От преживелиците на една малка планина и малките й хора авторът извежда внушението, че малките и големите не се мерят по големината и богатството си, а по преживяната човечност и съпричастност към болката на другия.

Разказът за Огражден, за долината на реката Лебница и за южния полъх на страстите обхваща повече от дузина белетристични къса. Темите им – продължаването на рода и оцеляването му; децата като дамар и за най-здравия камък; любовта, дори изгаряща, по-долу от дадената дума; погледът към комшията (нали добрият комшия е резервно сърце); И още, и още.

Учудващо е колко огражденци и колко пришълци играят върху това малко, невисоко плато - турци, гърци, сърби, власи, че даже руснаци, германци, евреи. Всеки със своите истини, като бодлите на един чичок; като една човешка сърцевина, която избива навън в спечени, криви, разнопосочни шипове.

За всеки, който знае къде е Огражден, това е книга за покрайнините, в които авторът търси общочовешкото звучене. За Воденичаров като писател обаче покрайнините са най-дълбокият център, тъй като там става досегът с другите, а в тази малка планина хората могат да се равняват, без да се пъчат; те могат да останат самите себе си. Затова и, малко учудващо за един разказ за Македония, в тази книга няма да срещнете големи войводи. В Огражден дори войводите са станали войводи от зор. Това е и едно от основните послания на автора – обикновените люде са гръбнакът на всичко. Важен е гръбнакът, не мустакът.

Капалиците са плодове, които падат от дървото преди другите, дали защото буря ги събаря или червей някакъв ги гризе отвътре. Такива са и героите на Воденичаров, нещо ги гори отвътре и не им дава мира да живеят и да умрат като другите. А в най-голямата капалица – да умрат много, цяло село наведнъж. Повестта "Чичок", втора книга на Воденичаров, е вплетена органично, заедно със своето продължение, сред атмосферата на "Капалици". Затриването на турското село Гюргево през 1912 г. е най-голямата капалица на Огражден. От доловете край опустялото село и сега нощем се чуват стоновете и писъците на изкланите.

Авторът на "Капалици"е събрал всичко в коритото на една малка река – реката Лебница, чиито три потока идват отвъд границата, за да станат едно. Уж малка река, пък събира две планини, умива лицата им, влива се в Струма и оттам – в Бяло море. Всичко тече в Огражден, но нищо не се променя. Не чакай добро, ако си посадил лошо. Не чакай веднага добро, ако си посадил добро. Семето трябва да поникне, то трябва да бъде проумяно, защото другият, съседът, различният е всичко друго, но не и най-разбираният, колкото и да си човек.

Може би това е най-характерното в концепцията на тази книга – между човещината и доброто има много път и тръгнеш ли по него,си като реката Лебница. Събрали се три потока, станали реката Лебница, била си Лебница, ще трябва да станеш Струма и, ако имаш още сили, Бяло море. Това е то, бялото море. То съвсем не е цвят, а далечината на мечтата.

По всичко личи, че до митологизираните български планини – Стара планина, Рила, Пирин, Родопите твърдо и без много шум застава и малката Огражден.

Защото нещата не се мерят по ръст, а по дух.

ЗА АВТОРА

Димитър Борисов Воденичаров

Димитър Борисов Воденичаров, роден на 13.07.1957 година в полите на южната Огражден планина, сред шарените черги на една каруца по пътя за родилния дом. Така се случило, че едното колело на каруцата се ударило в камък, малкият зорлия почукал, където трябва и още преди да чуе "Влез!", излязъл на белия свят. Когато дошла акушерката, той вече я изучавал с интерес.

Така се тръгнало, ударил на камък, но и досега писателят е убеден, че ако не е ударил на камък, той въобще можело и да не се роди.

Завършил е основното си образование в родното село Лебница, след това гимназия "Яне Сандански" в град Сандански, където с ужас разбрал, че майка му го излъгала. Горката жена непрекъснато му повтаряла, че е най-хубавият на света, а сега бледният юноша видял по погледите на момите, че не е съвсем така. Три години, между 1972-1975 година овладявал науките с променлив успех, чак докато казармата го повикала.

Тогавашният боен полк на Варшавския договор в село Гара Пирин/дн. град Кресна/трябвало да спре гърците, като членове на НАТО, на самата граница, "да остави там костите си, но гръцки крак да не влезе навътре". Нашият герой много зримо си представял как лежи убит на границата, как костите му се белеят, а наоколо се търкаля един спрян гръцки крак.

Завършил Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" през 1981 година по специалността "Българска филология", а в знак на непрекъсналата връзка със старопрестолния град, завършил в същия университет и "Право" през 2005 година. Както се казва, никога не е късно да станеш за резил.

Женен, с една добра и не толкова търпелива съпруга, която пише критика, и с един син, многократен шампион на страната по лекоатлетически многобой.

Димитър Воденичаров започва работа като общ работник, нощна смяна в една консервна фабрика край Мездра, но по-късно, понеже шилото не стояло в торбата, бил два мандата зам. кмет на община Мездра, преподавал литература в Езиковата гимназия на Враца, където през 1993 година издал и първата си книга "Един такъв живот".

И понеже едната половина от вътрешния му живот е много подредена, работи и сега в системата на МВР.

Но пък, колко му трябва на човек – първата любов, втората чаша, третите петли, четирите посоки на света, петте пръста на ръката, шестото чувство и…седмият ден.

Всъщност, ето как авторът представя себе си през призмата на своя фразеологичен роман "Илия и …тия":

Впрегнах колата пред воловете и тръгнах да дърпам дявола за опашката. Намерих го в

Тъмна Индия
Ул."Задънена"
Номер – ако мине
Девета дупка
Аврамов дом

/Други, които го търсеха, пък питаха за Маймун дере, защото идваха от майната си/.

Можех да го посетя по никое време, но избрах Куковден.

Заврях се в устата на вълка, завирах си гагата навсякъде и такава заешка тупурдия вдигнах, че сега ще си завирам главата в пясъка.

Така е – гащи няма, гайда иска. Но – как да си взема думите обратно?

Моля, не вървете по гайдата ми, влачите въжето подире си. Други ще ви вкарат в правия път.

Ако все пак речете: "Ела, зло, че без тебе по-зло!", то гледайте нависоко, гледайте накриво, гледайте на кръв, че и през пръсти.

Ще видите звезда посред бял ден.

Ето ме! Под кривата круша!

Много ви благодаря, че ме намерихте, защото сам човек е задрямал над гов…то си, а заедно?!

Заедно просто се забъркват като куче в сливи.

Друго си е, нали!

Извън мъката, която Воденичаров носи толкова дълбоко в себе си, другата му половина е присмехулно-иронична, насочена колкото към днешния свят, толкова повече като самоирония, навътре към себе си.

Прави каквото трябва, пък да става, каквото ще. Това е веруюто на Воденичаров и, както сам казва, то му е и за вакса, и за ваксина.

Затова, нека завършим тези кратки думи за него с неговото собствено "Преди да се родя, ми окачили воденичен камък на шията", финалът на "Илия и …тия":

Ради бога, какво сте ме подгонили? За други исках да изплезя език, но съм сбъркал адреса.

Поставих тия хора на пиедестал, да ги разгледам под лупа. Наши хора – от плът и кръв, вървят и си подритват късмета.

Пораснаха ми крила. Работих под пълна пара и търсех добрия тон.

Не исках да правя вятър никому. Отде да знам къде ще му излезе края?

С две думи, стана тя, каквато стана. Целият свят ми е крив, но от това няма да се свърши. Само туй остава.

Не ви ли се е случвало нещо да се замотае в главата, да се замотае в ума, да се мотае на езика, та краката да се замотаят, чак докато си кажеш: "Колко съм смотан!"

Така съм и аз сега, защото играх с открити карти. Ако имах скрит коз в ръцете си, нямаше контрата да остане у мене.

Не се сърдя. Който се сърди, но губи, пък и каквото сам си направиш, не може никой да ти го направи.

Мислех си, от дума на дума, колкото да се намирам на приказка. А от дума на дума, тя взе, че забременя.

Пътищата ни се разделят вече и, слава богу, защото аз ще съм такъв, чак докато ритна камбанката. Нищо и никакъв човек, дори не нищо и половина, просто – нищо нещо.

Чисто и просто – една кръгла нула.

Докато други отдавна са две.

ДРУГИ КНИГИ

Един такъв живот

Дебютната книга, сборникът разкази "Един такъв живот" излиза през 1993 година в издателска къща "Седан", подписан с псевдонима Бел Бол. Самият Воденичаров пише на задната корица: "Съвестно ми беше да сложа името си на заглавната страница – умен човек беше казал, че първо трябва да си го създадеш." Книгата се посреща много топло от читателите, но и досега писателят не може да се начуди къде художникът Стефан Божков е видял в текста толкова разголени женски фигури, че ги е и изрисувал начело. Нейсе. В кинематографичността на разказите може и нещо такова да се е мярнало.


Чичок

С повестта "Чичок" (1996) започва голямото приятелство на Димитър Воденичаров с писателя Георги Марковски. Книгата е издадена в издателството на Марковски "Сребърен лъв" и предизвиква критици и читатели да говорят за нея като за явление на 90-те години на миналия век. Повестта разказва за трагичните събития през 1912 година, когато огражденското турско село Гюргево е заличено от земята от обкръжилите го комити, а един обикновен огражденец ще се опита да направи добро. Добро, което ще се обърне връз главата му. Художникът Евгений Босяцки дава своя дял за хармонията, която излъчва творбата, рисува чисто и човешки, като сам признава: "Чудех се от толкова стремглави събития кое по-напред!".


Яшмак и тамян

Темата за съжителството на Балканите продължава да вълнува Воденичаров и в следващата му книга – романът "Яшмак и тамян" (1997, ИК "Сребърен лъв"). В "Чичок" писателят е предложил едно от възможните решения: невъзможността проблемът да бъде решен, защото през вековете той се е вкостенил като жестокия трън чичок и настъпиш ли го, разкъсва живата плът чак до костта ти.

Така става обаче, че в средата на миналия век, сред приказните бели скали на Черепишкия манастир, Животът пресича пътищата на кадънчето Мергюзел и манастирския послушник Стойко и младата им кръв сама решава проблема на бащи, деди и предци. Това пък е разказът на "Яшмак и тамян".

Къщата на Мергюзел и досега е кацнала на върха на скалата, дарена от баща й, Рушид бей. Самият писател признава, че малката Мергюзел е голямата му слабост, че тя и послушникът Стойко пишат с младите си ръце балканския вариант на "Ромео и Жулиета".


Илия и …тия

Най-разнопосочни, дори взаимоизключващи се мнения предизвиква фразеологичният роман на Воденичаров –"Илия и …тия". (Коледа, 1998, ИК "Сребърен лъв"). Тази книжка събира в себе си около 5 хиляди български фразеологизми и ги оставя на слънце, извън дебелите речници, да си поиграят на воля. И те си играят като малки деца, всякой гледа да бъде напред, за да участва в разказа на една българска семейна история. Нито един от фразеологизмите не се повтаря, всеки блясва и дава път на другия, за да покаже, че е имало смисъл от един седемгодишен труд.

Книгата е първа по рода си в България, предизвиква голям интерес сред българистите по света, отеква дори чак в Китай.Четена е до последната запетая даже от недоброжелателите си, които все не могат да разберат,че смисълът на играта не е за тези, които я гледат.

Книгата е връх в творческото развитие на художника Иван Стойчев. Спонсорирана е изцяло от бизнесмена Александър Тумпаров.


Край Босфора и по-нагоре

Петата книга на Димитър Воденичаров е пиесата за размисъл "Край Босфора и по-нагоре" (Издателско ателие АБ, 2000). Тази пиеса трудно може да се побере за игра в театър, защото цялото племе българско я играе през цялата си история.

Един митичен български поход търси Босфора, край Босфора шум се вдига и точно какъв е смисълът на този шум тормози автора. Отговорите ги дават Господ, обикновеният войвода, необикновеният войвода с особеното мислене (предателят,сиреч), войводата на войводите (то ние сме племе само от войводи), а покрай тях следват похода летописецът български и жената на обикновения войвода.

Ние живеем в тази драма от три действия и много повече бездействия, смята авторът на текста. Действие първо се нарича "Пътят надолу". Действие второ- "Пътят встрани". Действие трето – "Пътят нагоре". Бездействията нека всеки си кръщава сам.

Но да не мислите, че действията и бездействията са си подали ръка?! "Що е то действието и има ли почва у нас?", пита бездействието. И продължава да се взира в тънката, в безкрайно тънката цепка на Босфора.

Определена от немалко като българомразка, творбата всъщност мисли трезво и с обич за България, руши митове, защото нашият поход към Босфора е стигнал … Капалъ чарши.


Балканджи Йов

Все в посоката на осмисляне на националната ни история,на различният поглед към нея е книгата "Балканджи Йов", бедният роднина на Балканджи Йово и библейския Йов (Издателско ателие АБ, 2001).

Тази книга представя днешния български живот през призмата на най-популярните библейски сюжети,побългарява ги с днешна дата. От което работата става хубава, ама българска.

Така го представя и Воденичаров: "Седем пъти бродих по пътищата на Библията, дано разбера защо по нашенско манната небесна се превръща в охлюви.

Сега се осмелявам да поканя и теб. Рискуваме и двамата, не знаеш ли пътя, защото ще търсим не него, а себе си – доволно безсмислено занимание, особено ако ти си се намерил.

Но, все пак, да гледаш на света отгоре-отгоре още не означава, че си Господ."

Докато "Край Босфора и по-нагоре" е наречена българомразка, тази книга на Воденичаров е определена като богохулна. Дори читатели от Франция му пишат, че не е възможно подобно съдържание да се появи във вярващите страни.

Сякаш Господ ни е виновен за работите български! Та нали колкото хората са творение на Бога, толкова и представата за Бог е творение на хората.

Аз обаче, опърничаво обяснява Воденичаров, не съм новият поп Богомил, макар да знам, че Сатаната има пръст в българските работи.

Дори знам кой пръст.


Бавни дъждове над София

"Бавни дъждове над София" (Издателско ателие АБ, 2004) е посветена на починалия писател и приятел на Воденичаров, автора на "Разказвачът и смъртта" Георги Марковски.

Разказите и новелите в книгата са на съвременна тема и представят разноликото ни днешно битие през погледа на една тънка и болезнена чувствителност, която не може да спре да обича българското през вълчото време на т.н.преход.

На пръв поглед водещото чувство е тъгата, но от нея авторът съумява художествено убедително да изведе поантата, че животът български продължава своя ход.

Елегантният стил на разказване и топлото чувство, което лъха от книгата, е накарало редактора на книгата да си спомни изказаното някога от Георги Марковски за Воденичаров: "Той помахва приятелски с ръка на литературния живот, за да бъде по-дълго с литературния процес, тъй като носи думи за огрев".

 

ОТЗИВИ

Академик Иван Радев

В "Чичок" Димитър Воденичаров разгръща повествованието не от собствената си гледна точка, не през погледа на някой от героите, а от позициите на Провидението. Кой както си е дошъл на този свят, така и си отива… Животът се е погрижил именно тук да струпа толкова мъка и жестокост, толкова дива сила и първични инстикти, които се "завързват" по божите повели, но се "развързват" според човешките закони. Необявен, но напрегнат е спорът с евенгелската притча, започваща със стиха: "Не съдете, за да не бъдете съдени". Предписанията й, че "не може добро дърво да дава лоши плодове…", се сблъскват с провиденциалистки проговарящата логика на живота по българските земи, че "гроздето или смокинята могат да раждат тръни… репеи", да раждат "чичок".

Творбата е завършено, окръглено с математическа точност, цяло.

Академик Иван Радев


Георги Марковски

Политиците използват националните особености на народите, техните религии и исторически дадености, за да ги разделят и владеят, а писателят търси пътищата да ги сближи. Докато "Чичок" беше изградена по логиката "кръвта вода не става", то в "Яшмак и тамян" движущата сила на събитията пак е кръвта, но по логиката, че когато проговори кръвта, тя помита по пътя си вековните предубеждения.

Георги Марковски


За книгата "Капалици" на Димитър Воденичаров

В поредната книга на Димитър Воденичаров "Капалици" е поместена повестта "Чичок". Тази творба обхваща един определен отрязък от време, наситено със събития, чиито последици са пагубни за страната ни. Войната е преминала като валяк, оставяйки след себе си смърт, опустошена земя, разруха и глад, а в душите на хората – мъка, разделение и омраза.

На фона на тази действителност авторът разгръща драмата на своите герои, обитаващи планината Огражден и поречието на Струма. Точно тук писателят осъществява художествения си замисъл, като избира неотдавнашното време на преминалата буря. Основна тема на повестта е невъзможността да съществуват на едно място различни националности и религии. Това не е ли вечният проблем на Балканите?

Трагическата предопределеност на участвуващите, защото "кръвта вода не става", преследването "до трето коляно", жаждата за мъст забита като чичок в душите на Дончо и Сандо, а, от друга страна, Христос у Ристо, у побратима Миладин, у баба Янинка, поп Стойко, Кита, Вена – всичко това създава обобщена картина на смутното време, в което живеят героите, като животът им е преплетен с тези изпълнени със страдание дни.

С богат и образен език писателят рисува планината, реката, селата с характерните им названия. С голямо проникновение и познаване на душевността на огражденци и способността му с малко думи да изразява чувства и състояния, той моделира и визуализира своите персонажи. Впечатляващо е до каква степен е постигнато единството между природа и хора – и то с такова художествено майсторство, че не можеш да разделиш съдбата на участвуващите, тяхната твърдост и стоицизъм от набръчканите скали на Огражден. Всъщност кой е по-жилав и жизнеустойчив – дали троскотът и чичокът, обрасли ридовете на планината, или хората, понесли несгодите на времето и впили яки корени в спечената и скалиста земя? Като се докосва до този исторически период, авторът създава почти епическо платно на това време, което е наситено с болка, мъка и обреченост - чувства, избуяли всред суровата природа на Огражден. Това поражда усещането за сказание, легенда.

От цялата повест лъха безмерна любов към родния край, състрадание към орисията на тази земя и люде, като едновременно с това е и синовно послание на обич към предците, а така също и към тези малко останали стари хора, за които Димитър Воденичаров с тъга спомена при представянето на книгата.

"Чичок" е повик да помним миналото, доброто и злото, сторено от историята и втъкано в съдбите на човеците, да загърбим разделението. Трябва да вярваме, че макар и времената да се менят, ако запазим ценностите, мотивирани чрез повестта, ние ще съхраним своята идентичност и цялостност като нация.

Може би това е искал да ни внуши Димитър Воденичаров?

 

Разказите, включени в книгата, са своеобразно продължение на сагата за Огражден и огражденци. Това е като преклонение на автора пред хората, населяващи тази земя, обичана от слънцето и като че ли забравена от бога.

Моралните и духовни ценности – това е темата на почти всеки разказ. Тези неписани закони, които са утвърждавани от поколенията и са предавани от бащи на деца, помагат на хората да отстояват своето човешко достойнство, дават им сили да запазват националността и вярата си и да оцеляват в тежки времена. Те маркират жизнения път на всеки човек.

Някъде с лек хумор, другаде с малко тъга, но навсякъде с изключително умение писателят с емоционална наситеност "разплита" сюжетната линия. Героите на разказите притежават висока нравственост, чистота и морал. Навсякъде текстът звучи особено завладяващо, всяка дума свети със своя светлина. Отделният разказ се превръща в художествена творба, която отразява народопсихологията на огражденци, тяхната душевност, способността им да бъдат верни на своята истина и да носят в себе си непреходните човешки ценности.

Ана Сотирова



за контакти: 0888 72 90 45

© asprobg.com